Na žalost, zapadni Srbi imaju izuzetno malo uvida u geopolitički položaj Srbije, tamo se recimo Bugarska percipira kao pravoslavna zemlja kao što su Grčka i Rumunija, i nema se uvida u činjenicu da je u pitanju pre neka pravoslavna varijanta Hrvatske: tekst bugarskog autora o držanju Bugarske devedesetih - iz Sofije je veoma grlato zahtevano bombardovanje Beograda i prekodrinskih Srba još 1992. 1999. su od sreće bukvalno skakali do plafona u nadi da će Klinton podeliti Srbiju i njima baciti koji komad.
Са распадом Источног блока и СССР-а, Бугарска је пожурила да се придружи јединој преосталој глобалној суперсили (Сједињеним Државама), активно подржавајући курс који је она заузела ка распаду Југословенске федерације, међу чијим је циљевима била трансформација Турске, повезане са НАТО-ом, у регионалну суперсилу на Балкану. Тврдоглавим праћењем овог пута, Софија је подлегла свом старом антисрпском комплексу. Тако је наша земља подржала ембарго УН према СФРЈ (24. јула 1991.) и каснију трговинску и финансијску блокаду, упркос озбиљној економској штети коју је то претрпело (4). Супротно одлуци ЕЗ, Софија је истовремено признала независност Словеније, Хрватске, Македоније и Босне и Херцеговине (15. јануара 1992.), али није признала новоформирану Савезну Републику Југославију 27. априла 1992. од преостале две републике, подржала је њену суспензију из међународних организација, снизила ниво дипломатског представништва у Београду и ограничила контакте између две земље (5). Бугарски председник др Желју Желев постао је први шеф државе на свету који је позвао НАТО да удари на српске положаје у преосталој Југославији (1992). Бугарска је не само одбила предлог Грчке и Румуније да се укине југословенски ембарго и сазове Балканска конференција, већ је на амерички подстицај ојачала своје везе са чланицама Организације исламске конференције Турском и Албанијом. Након постизања Дејтонског споразума о Босни (1. новембра 1995), Бугарска се придружила војном присуству НАТО-а у Босни и Херцеговини (6). У вези са напетостима у српској покрајини Косово, бугарска влада је поново, низом декрета, увела ембарго Савезној Републици Југославији, замрзнула своја и средства Републике Србије, успоставила забрану нових бугарских инвестиција у Србији, па чак и забранила летове југословенских превозника између Савезне Републике Југославије и Бугарске (6. мај – 25. новембар 1998) (7). Бугарски председник Петар Стојанов је два пута (1998. и 1999. године) изјавио да „ако нас затраже ваздушни коридор за НАТО нападе на Србију, ми ћемо им га дати“. Народна скупштина је подржала напоре да се реши загушљиви сукоб на Косову војном интервенцијом НАТО-а (23. октобар 1998), позвала је Београд да попусти захтевима „међународне заједнице“ (25. март 1999) и обезбедила ваздушни простор и логистичку подршку за НАТО бомбардовање Југославије (4. мај 1999) (8) – иако није постојала резолуција Савета безбедности УН у том смислу, Србија није напала ниједну државу чланицу НАТО-а или било коју другу земљу, а анкете у то време су показивале да је одлуку парламента подржало само 17% бугарских грађана. Министар финансија се хвалио да Софија пружа „највећу финансијску помоћ“ косовским Албанцима. Не само то, Бугарска је обезбедила своје обавештајне податке (рангиране на четвртом месту по квалитету у НАТО-у) за потребе бомбардовања.
Предизвикателствата на настоящето и бъдещето на българско-сръбските отношения
ПРОФ. Д-Р НИКОЛА АВРЕЙСКИ* 10 ЮЛИ 2024
С разпадането на Източния блок и на СССР България побърза да се прикачи към останалата единствена глобална суперсила (САЩ), като активно подкрепи поетия от нея курс към декомпозиране на Югославската федерация, сред чиито цели беше и превръщането на натовска Турция в регионална суперсила на Балканите. Следвайки упорито този път, София се поддаде на стария си антисръбски комплекс. Така, страната ни подкрепи наложеното от ООН ембарго на СФРЮ (24 юли 1991) и последвалата и търговска и финансова блокада, въпреки понесените в резултат от това сериозни икономически щети
(4). В противоречие с решението на ЕО, София призна едновременно независимостта на Словения, Хърватия, Македония и Босна и Херцеговина (15 януари 1992), но не призна новосформираната на 27 април 1992 от останалите две републики Съюзна република Югославия, подкрепи суспендирането й от международните организации, понижи равнището на дипломатическото представителство в Белград и ограничи контактите между двете страни
(5). Българският президент д-р Желю Желев стана първият в света държавен глава, призовал НАТО да нанесе удари върху сръбските позиции в остатъчна Югославия (1992). България не само отклони предложението на Гърция и Румъния за сваляне на югоембаргото и свикване на балканска конференция, но по американско внушение укрепи връзките си с членките на Организацията Ислямска конференция Турция и Албания. След постигането на Дейтънското споразумение за Босна (1 ноември 1995), България се включи в натовското военно присъствие в Босна и Херцеговина
(6). Във връзка с напрежението в сръбската област Косово българското правителство отново наложи, с поредица от постановления, ембарго спрямо СР Югославия, замрази нейните и на Република Сърбия средства, установи забрана за нови български инвестиции в Сърбия и дори забрани полетите на югославските превозвачи между СР Югославия и България (6 май – 25 ноември 1998)
(7). Българският президент Петър Стоянов на два пъти (през 1998 и 1999) заяви, че ,,ако ни поискат въздушен коридор за нанасяне на удари на НАТО върху Сърбия, ще им го дадем”. Народното събрание подкрепи усилията за решаване на зреещия конфликт в Косово чрез военна намеса на НАТО (23 октомври 1998), призова Белград да отстъпи пред исканията на ,,международната общност” (25 март 1999) и предостави въздушно пространство и логистична подкрепа за натовските бомбардировки над Югославия (4 май 1999)
(8) – макар да липсваше резолюция на Съвета за сигурност на ООН за това, Сърбия не беше атакувала страна членка на НАТО или пък друга държава, а социологическите проучвания от онова време сочеха че решението на парламента се подкрепя от едва 17% от българските граждани. Министърът на финансите се похвали, че София оказва ,,най-голямата финансова помощ” за косовските албанци. Не само това –
България предостави свои разузнавателни данни (поставени на четвърто място по качеството си за НАТО) за целите на бомбардировките.
https://geopolitica.eu/2024/213-bro...badeshteto-na-balgarsko-srabskite-otnosheniya
.
